Днес просто включваме флашка, мишка или зарядно и всичко „си тръгва“. Но ако върнем времето с едно десетилетие назад — подобно удобство щеше да звучи като научна фантастика. Преди USB да се появи през 1996 г., свързването на периферни устройства беше нещо между ритуал и кошмар. Или както биха казали инженерите от 90-те – „само за хора с здрава психика и отвертка под ръка“.
Любопитно: Защо USB флашките вече са минало и какви са модерните алтернативи
Времето на портовете – когато всеки говореше на свой език
Компютрите от 80-те и началото на 90-те приличаха на гръцка трагедия в метален корпус – пълни с различни портове: serial, parallel, PS/2, SCSI, а понякога и някой напълно „уникален“ конектор, който работеше само с устройства на даден производител.
Любопитно: Три неща, които никога не трябва да включвате в USB порта на лаптопа си
И ако си мислите, че тогава просто включваш и тръгва – грешите. Трябваше ръчно да се задават IRQ, COM портове и baud rate – неща, които звучат повече като настройки на самолет, отколкото на компютър. Един неправилен номер, и цялата система блокираше.
Ако пък имахте лошия късмет да си купите нов принтер, често се налагаше да отворите кутията на компютъра, да добавите интерфейсна карта и да се молите нищо да не изпуши. Производителите си имаха собствени стандарти и… собствени капризи. Резултатът? Абсолютен хаос.
Какво имаше преди USB
- Serial портове (RS-232) – за мишки, модеми и принтери. Скорост: трагично ниска. Настройка: като мини изпит по електроника.
- Parallel портове – масивни 25-пинови конектори, използвани основно за принтери. По-бързи, но само ако кабелът не беше прекалено дълъг.
- PS/2 портове – малко по-цивилизовано решение за мишка и клавиатура.
- SCSI – мощен, но капризен стандарт за външни дискове и скенери. Изискваше инженерно търпение и дълбоко дишане.
- Apple ADB – защото, разбира се, Apple винаги трябваше да е „различен“.
Накратко – всеки порт имаше собствен характер, скорост и „настроение“. Скоростите бяха мизерни (около 100 KB/s при паралелните и до 450 Kbps при серийните), а често няколко порта не можеха да работят едновременно.
USB – един порт, за да ги обедини всички
Към средата на 90-те технологичните гиганти като Intel, Microsoft и Compaq решават, че стига толкова. Светът има нужда от един универсален стандарт – и така се ражда USB (Universal Serial Bus).
Когато USB 1.0 излиза през 1996 г., изглежда като истинско чудо: един кабел пренася едновременно данни и захранване, можеш да свържеш устройство без рестарт и – внимание – да добавяш до 127 устройства чрез хъбове.
Истинският пробив обаче идва с USB 1.1 (1998), който вече предлага скорост до 12 Mbps и най-накрая работи стабилно. Постепенно производителите започват да преминават към новия стандарт.
И тук идва Apple – компанията, която реши да изхвърли всички „старомодни“ портове от iMac G3 и да остави само USB. Рисковано? Да. Гениално? Абсолютно. Това беше катализаторът, който направи USB новата норма.
От хаос към „plug and play“
След няколко години всички производители приеха стандарта и за първи път „включи и ползвай“ наистина означаваше… включи и ползвай. Без драйвери, без настройки, без сълзи.
Днес USB е толкова естествена част от компютрите ни, че дори не се замисляме какво удобство е. Да, сега има USB-A, USB-C, USB 3.0, 3.1, 3.2, и дори 4.0 (вече загубихме бройката) – но поне всичко тръгва от една проста идея: да направим компютрите по-човечни.
USB не просто замени куп безумни конектори – то даде началото на цяла ера на универсалност. Благодарение на него, днес свързваме всичко – от клавиатурата до хладилника – без излишен стрес.
И може би точно това е тайната на успеха му: простота, която работи.
