Оптичните влакна представляват тънки прозрачни нишки, които се използват за предване на светлина и светлинни сигнали. Обикновено се изработват от стъклено влакно или пластмаса и се основават на физичен принцип, който за първи път е бил демонстриран още през 40-те години на 19 век в Париж и който гласи, че светлината може да бъде насочвана чрез пречупване.
За разлика от металните жици, при оптичните влакна сигналът е с много по-малка загуба. През 1966 година китайският инженер Чарлз Као изчислява, че за да могат да пренасят информация на дълги разстояния, стъклените влакна трябва да имат затихване по-малко от 20 dB/km. Четири години по-късно американската компания Corning Glass Works демонстрира първото използваемо оптично влакно, чието затихване е 17 dB/km. То е изработено от силициево стъкло и титан. Няколко години по-късно – през 1988 година – влиза в употреба и първият трансатлантически телефонен оптичен кабел.
Още от Digital: Колко близо сме до създаването на изкуствен интелект
Принципът на работата на оптичните влакна е следният: светлината пренася по кабела, като непрекъснато се блъска в стените му и при всеки блъсък се отразява. Светлинният сигнал се пренася по вътрешната част на кабела – наречена „сърцевина“ – която е покрита с втори слой, непозволяващ на светлината да изтече извън кабела. Един от последните големи пробиви в историята на стъклените влакна бе направен през 1997 година, когато огромният трансатлантически телефонен оптичен кабел на име FLAG бе опънат между Лондон и Токио.
Discussion about this post